|
Автор Даниъл Хармс
|
|
Saturday, 20 January 2007 |
Тъкмо пропя петелът и Тимофей изскочи от прозорчето на покрива и изпопреплаши всички, които минаваха по това време по улицата.
Селянинът Харитон се спря, вдигна камък и го запрати в Тимофей. Тимофей някъде изчезна.
- Ама, че е ловък! - закрещя човешкото стадо и някой си Зубов се засили и с все сила се фрасна с глава в стената.
- Ех! - извика булчето с гнойната торбичка. Но Комаров направи на това булче тупалупа и булчето с вой се завря под портата. Отстрани минаваше Фетелюшин и се подхилкваше.
Към него се приближи Комаров и рече:
- Ей ти, сланино! - и удари Фетелюшин в стомаха. Фетелюшин се подпря на стената и започна да хълца.
Ромашкин плюеше отгоре през прозореца, стараейки се да уцели Фетелюшин.
На същото място, недалеч, носеста булка биеше с корито своето детенце. А една дебеличка майка триеше пълничко момиченце с лице о тухлената стена.
Малко кученце, счупило тънкото си краченце, се въргаляше на тротоара. Малко момче ядеше от плювалника някаква гадост.
В бакалията стоеше дълга опашка за захар. Булките високо се караха и се подбутваха с мрежите си.
Селянинът Харитон, напил се с денатуриран спирт, стоеше пред булките с разкопчани гащи и произнасяше лоши думи.
По този начин започваше един хубав летен ден.
© Даниъл Хармс. |
|
|
Автор Даниъл Хармс
|
|
Saturday, 20 January 2007 |
Калугин заспа и сънува сън, като че ли той седи в храсти, а покрай него минава милиционер.
Калугин се събуди, почеса уста и пак заспа, и пак сънува сън, като че ли той върви покрай храсти, а в храстите се е притаил и седи милиционер.
Калугин се събуди, подложи под главата си вестник, за да не мокри със слюнки възглавницата и пак заспа, и пак сънува сън, като че ли той седи в храсти, а покрай храстите върви милиционер.
Калугин се събуди, смени вестника, легна и заспа пак. Заспа и пак сънува сън, като че ли той върви покрай храсти, а в храстите седи милиционер.
Тук Калугин се събуди и реши повече да не спи, но моментално заспа и сънува сън, като че ли той седи зад милиционер, а покрай него минават храсти. |
|
Продължава...
|
|
|
Автор Даниъл Хармс
|
|
Saturday, 20 January 2007 |
Иван Иванович Сусанин (това същото историческо лице, което пожертвува своя живот за царя и впоследствие беше възпято чрез операта на Глинка), влезе в една руска кръчма и като седна на масата, си поръча говежда пържола. Докато стопанина печеше пържолата, Иван Иванович захапа брадата си със зъби и се замисли - такъв му беше навикът.
Минаха тридесет и пет кръга време и стопанинът донесе на Иван Иванович говеждата пържола върху кръгла дъсчица. Иван Иванович беше гладен и по обичая на онова време хвана пържолата с ръце и започна да я яде. Но бързайки да утоли глада си, Иван Иванович така алчно се нахвърли върху говеждата пържола, че забрави да извади от устата си брадата и изяде говеждата пържола с парче от своята брада. |
|
Продължава...
|
|
|
Автор Мила Василева
|
|
Wednesday, 10 January 2007 |
 Група ГРАНУЛОМ е създадена през 1994 г. в София от настоящия китарист, основен композитор и текстописец Йордан Йосифов (Данчо). С тогавашния му съученик Боян Иванов решават, че трябва да подражават на западните батковци, а и времената са такива, че е голяма чест да свириш в хеви група. Първоначално барабанист е Емилян Григоров, басист – Ангел Борисов и няма конкретен вокал. През 1995 г. басистка на групата става Надя Валентинова, която преди това е свирила в собствената си група FRANKENSTEIN. На 26.02.1996 г. ГРАНУЛОМ правят първия си самостоятелен концерт в читалище „Г.С. Раковски” (София), като на концерта идват около 200 човека с платен вход. В началото на м. Юни 1996 г. правят втория си самостоятелен концерт, който се провежда на лятната естрада в ж.к. „Люлин” (София), като подгряваща група са ДЕКАДА. Месец по-късно китаристът Боян Иванов е изгонен от групата и на негово място идва Антон (Мути) и вокал Тони В. Скоро след това групата е готова с нови парчета и леко променя стила от пънк/траш в хеви/спиид. През м. Април 1997 г. е факт първият им студиен дигитален запис на парчето „Часовников механизъм”. През същата година в ГРАНУЛОМ отново се случват рокади – барабанист вече е Пешо, китарист – Кирил Петров, а басист Мартин (Шеки). Вокалистка става Надя Валентинова. В този състав музикантите правят първата си фото-сесия за медиите. Следват много концерти по читалища и училища, като част от тях са в подкрепа на БЧК. Интересът от страна на медиите продължава и през есента на 1998 г. взимат първата си награда за дебют на годината от „Арт-рок център” в хотел-замъка „Хранков”. Отново множество концерти и участия, но вече в по-големи зали, като повечето от залите на НДК, зала „България” и други.
|
|
Продължава...
|
|
|
Автор Джон Ленън
|
|
Thursday, 28 December 2006 |
|
Аз съм мухлен, мухлен мъж,
мухлен съм от край до край.
Аз съм мухлен, мухлен мъж,
а не ти се вярва май.
Мухлен е и моят крак,
а и моето очо,
срам ме е от танци, щото как...
Аз съм просто най-прост Джо. © John Lennon  |
|
|
Автор Джон Ленън
|
|
Thursday, 28 December 2006 |
 Беше по Колеле, майчице! А пък Рандолф беше самичък. Къде ли бяха всичките му добри приятели? Бърни, Дейв, Ники, Алис, Беги, Фрида, Вичи, Найджъл, Алфред, Клайв, Стан, Френк, Том, Хари, Джордж, Харълд? Къде ли са всички те на този ден? Рандолф тъшшно бледаше своята единствена каледна честитутка — беше я изпратил баща му, който живееше другаде.
«Не разбирам, не мога да разбера как е възможно да си толкова самотлест в този единствен ден от годината, когато човек със сигурност пречаква един-двама приятели?» — размишляваше Рандолф. И продължи, въпреки всичко, да си украсява стаята с громки и плячки. Изваднож се дочу весело думкане по тратата. Кой ли, кой ли може да е тоя, дето чука на братата моя? Той отвори, а там стоеше, там стоеше — кой там? — ами само негови приятели. Бърни, Дейв, Беги, Фрида, Вичи, Найджъл, Алфред, Клайв, Стан, Френк, Том, Хари, Джордж, Харълд, нали?
«Е, хайде, заповядайте, влезте, стари другари, приятели и мои хора.» Рандолф ги покани вътре с огромна усмивка на лицето. Като влязоха, те започнаха да се друсат и да скачат и крещяха с всичка сила:. «Бесела Коледа, Рандолф!» — и разни други чувотии, а после всички те се сметнаха отгоре му и със силни удари по главата го присмелиха на пода, като ревяха с пълен глас: «Ние никога не сме те обичали през всичките години, в които сме те познавали. Ти никога не си бил наистина един от нас, така да знаеш, келеш с келеш!»
И, нали разбирате, те го убиха, ала той поне не умря самотен, нали така? Весела Заколеда, Рандолф, верни стари другарю.
© John Lennon
|
|
|
Автор Джон Ленън
|
|
Thursday, 28 December 2006 |
 Една прекрасна сутрин Ерик Хиърбли се пробуди с някакъв ненормален мазен израстък, който се бе появил върху главата му като бомба. «Майчице мила!» — рече си Ерик Хиърбли, защото беше твърде много, много изненадан. Но денят му продължи както обикновено, та нима трябваше да се безпокои? Съвсем неочаквано той дочу едно тъничко слабо гласче, което му викаше:
— Ерик!,,. Ерик Хиърбли! — сякаш му казваше гласецът, при все че не мога да твърдя такова нещо със сигурност.
През нощта съвсем същият глас проговори отново:
— Ерик, аз съм израстъкът върху главата ти, помогни ми, Ерик!
Не мина много време и Ерик извънредно много се привърза към своя мазен приятел-израстък.
— Викай ми Тумор — рече гласът, а и такъв си беше,
— Викай ми Ерик — отвърна Ерик с цялата естественост, на която беше способен. Оттогава до днес никой никога не е виждал Ерик без големия мазен тумор, израснал на главата му. По тази причина Ерик Хиърбли загуби работата си. Той даваше уроци по танци на паралитиците.
—Е па нема да пуснем некакъв кьопав да обучава нашите питомци! — отсече директорът.
© John Lennon |
|
|
Автор Джон Ленън
|
|
Thursday, 28 December 2006 |
 Франк погледна масата, като едва събра сили да погледне масата.
— Мразя тази маса — рече той — Гадна стара маса в къщата ми!
После погледна часовника.
— Проклет да бъде тоя часовник в къщата ми! — рече Франк, понеже, нали разбирате, това си беше неговата къща. След мъничко погледът му се плъзна по самото кресло на майка му,
— Това кресло не ми се харесва ни най-малко — озъби се той. — Само погледнете тоя килим, целия прашав и мърсест. Откъде накъде ще съм длъжен да наглежжждам всичкия тоя га-га!ден боклук. Какво съм аз, да не съм роб, че да се дрискредитирам пред хората, а те само да ми се хилкат и да ми се подигаврат пред цял свят. Как да продължава това, а? Как? Нима трябва да се откажа от собствения си живот, да нямам мой си живот, ами цял живот да се занимавам с поддържането на тая гадна, мръсна, скапана, шибана собствена моя къща? |
|
Продължава...
|
|
|
Автор Джон Ленън
|
|
Thursday, 28 December 2006 |
|
 Там никой нямаше, докато скитах
ей тъй из фермерския двор.
Захвърлил всичките си черни мисли,
реших да кресна, вдигнах взор:
— Ела, излизай, очилата краво! —
повиках и очи извих.
Тя кротичко се приблинси до мене,
въздъхнах и я издоих.
— Навреме идваш — кравата ми каза,
изблещила очи, със стон. —
От много дни не сме доени вече
и чувстваме се като слон.
Потупвайки я по гърба, попитах:
— Защо не те доят така?
— Освен да е, защото във шишета
излизат МОИТЕ млека.
«Това ще е полезно за държавата!» —
си рекох аз и след това
до мен внезапно падна мъртва кравата.
(Разбих й тъпата глава.)
© John Lennon
|
|
|
Автор Джон Ленън
|
|
Thursday, 28 December 2006 |
Араминта Помиярката вечно се смяфкаше. Смяфкаше се ту на това, ту на ония. Смяфкаше се вечно. Много разни враждани се влеждаха в нея и си казваха: «Защо ли пък постоянно се смяфка тая Араминта Помиярката?» Никога не можаха да подпечатнат защо тя винаги се смяфкаше навсякакво.
— Надявам се, че тя въобще изобщо не ми се смяфка на мене! — казваха си някои луде. — Все пак се надявам, раздира се, че тая Араминта Помиярката не ми се смяфка на мене.
Една дата Араминта Помиярката се надигна от войното си легло, като си се смяфкаше както обикновено с оня откачалнически смяф, заради който я зяеше цял народ.
— Хии! Хии! Хии! — смяфкаше се тя, докато слизаше на закъска.
- Хии! Хии! Хии! - задавяше се от смяф над сутрешните овестници.
— Хии! Хии! Хии! - прогълшаваше Араминта в адтобуса към ръбота.
Това струскаше тъпниците и крокондуктора.
— Защо постоянно се смяфка тая подметка? — застаршително се пипаше някакъв пътникакъв, който реговно пътруваше на същия покрив и имаше правописък да знае.
«Бас държа, че никой не знае защо аз вечно си се смяфкам — каза Араминта на себе си самата лично за себе си. — Те страшно биха пискали да знаят защо постоянно си се смяфкам самичкичка. Бяс държа, че някои хора наистина биха се радвали да знаят.» Имаше право, разпира се, много тора биха го лискали. |
|
Продължава...
|
|
|
Извкуство 
